НАДЕЖДА
разказ
Беше хубаво майско утро. По небето нямаше облаци и вече напичаше. Мелха седеше до прозореца и гледаше навън. Къщата им беше една от най-високите в града и тя можеше спокойно да наблюдава всичко, което става на улицата. Хората сновяха насам-натам, всеки по работата си. Мекият прах, който
покриваше пътя, леко се разнасяше при всяка тяхна стъпка и образуваше сива
мъгла на една педя от земята. Птичките търсеха храна и чуруликаха почти до
прозореца й, но тя сякаш не забелязваше нищо от това.
По лицето й пробягна лека усмивка. Спомни си детството, когато с другите
деца тичаше и играеше на прескочи кобила по същите тези улици.
Баща й беше дърводелец и това позволяваше на семейството й да живее
сравнително добре. Нямаше нужда да му помага в работата - той си имаше
помощници. Беше свободна и използваше тази свобода както пожелаеше.
Така премина детството й. Момчетата, с които си играеше като малка, вече бяха пораснали и тайно й хвърляха погледи, но Мелха не се интересуваше от тях. Имаше свобода,защо да я губи толкова рано. Докато не срещна Яир. Той
беше отскоро в града - откакто баща му стана началник на синагогата.
Яир беше различен и не приличаше на момчетата, които тя познаваше.
Момъкът беше строен, смел, скромен. Когато го видя за пръв път, тя разбра, че
това е той-мъжът на мечтите й, този, за когото би желала да се омъжи. Огънчетата в неговите очи издадоха интереса му към нея.
Годежът им не закъсня. А след него и сватбата. Беше най-красивата сватба, на
която бе присъствала - нейната собствена . Мелха не помнеше много от церемонията, защото това, което я вълнуваше през цялото време, бяха очите на младоженеца. Годините се търколиха една след друга. Бащата на Яир почина и помолиха съпруга й да поеме поста "началник на синагогата" . След това им се роди Ялба. Детето растеше бързо и им носеше голяма радост. Тя беше наследила топлите кехлибарени очи на баща си, който я обожаваше. Тези очи сгряваха сърцето на Мелха всеки път, когато ги срещнеше. Мъжът й беше грижовен съпруг и баща и тя нямаше от какво да се оплаква.
От нищо, освен от задуха, който от време на време минаваше през гърдите на
дъщеря й - обикновено за кратко, но не и сега.
Погледът на Мелха премина по отслабналото телце на детето. Цветът на лицето
му беше жълтеникав, от устните излизаше свистене. Задухът я измъчваше вече
седмица. Предишната вечер беше най-зле. Ялба се мяташе в леглото и
бълнуваше. Беше страшно. Яир се изплаши и излезе. Мелха не знаеше какво да
прави. Сълзи потекоха от очите й. Коленичи до леглото:
- Ялба, Ялба, какво се случи с теб? Радост моя…
Ялба не я чу. Хладна сянка премина през стаята. Сякаш нечие присъствие
наелектризира въздуха. Жената се обърна рязко, но нямаше никой.
"Така ми се е сторило" - помисли тя и погледна детето. То лежеше в покой.
Чертите му, които преди малко изразяваха страдание, сега бяха странно
спокойни. Една мисъл ужили сърцето на измъчената майка. Ръката й бързо се
плъзна по слепоочието на момиченцето и трескаво потърси пулс. Нямаше.
- Яир! Яир! - крещеше Мелха, като че ли той можеше да направи нещо. - Яир, детенцето ни! Къде си,Яир?
Слугите бързо притичаха и подеха жалейка. Обичаи беше, когато някой умре да дойдат оплаквачи.
- А-а-а, Ялба, Ялба, няма да се върнеш вече …
- Млъкнете! - извика Мелха. - Къде е Яир?
Всички я гледаха уплашено. Да й кажат ли?
- Той излезе, господарке - смирено се обади Тамар. Тя обичаше господарката си и сега сърцето и се късаше за нея.
- Къде?
- Отиде да търси Исус, господарке. Каза, че няма да се върне без него.
Исус! През последните дни това име често се споменаваше в дома им. Един от слугите разказваше, че този човек можел всичко - дори да излекува момиченцето им. И ето, че Яир му е повярвал и е тръгнал “да гони Михаля". Какво може да им помогне този Исус - дори не е лекар! Само Бог може да им помогне сега, но явно волята му беше друга. Сълзи потекоха от очите й и самата тя поде жалейката. Отчаянието с костелива рака сграбчи сърцето й и всяка надежда в него угасна. Слугите плачеха. Всеки от тях обичаше господарите. Те бяха добри и справедливи хора и смъртта на Ялба съкруши всички.
- Намерете Яир! Намерете го… - хлипаше майката. - Не мога да понаса това. Боже, къде си? Боже…
Това продължи часове. Никой не можеше да каже колко. Никой не видя кога вратата се отвори и Яир влезе с четирима непознати.
- Не плачете, детето ви не е умряло!
Наскърбена, Мелха се обърна да види кой се осмелява да говори така в присъствието на смъртта. И странно, в нея нямаше гняв към мъжа, които каза това.
Пред нея стоеше обикновен човек, които не се отличаваше много от останалите, докато не погледна очите му. В тях имаше толкова много любов! Жената сведе глава .
- Исус! - името се отрони от устните й. Отчаянието бавно започна да отпуска хватката си.
Мъжът на всички да напуснат стаята. Останаха само тримата придружители. Родителите наблюдаваха безмълвно.
- Талита, куми! - думите бяха пропити с власт, с много нежност и грижа.
Ялба отвори очи и погледна ръката, която се протягаше към нея - ръката на Бог!
- Нахранете детето, защото не е яло скоро - рече Исус. Държеше се така, сякаш знаеше всичко за Ялба.
- Благодаря ти, Господи! - изхлипа Яир и пое в обятията си момиченцето. Сърцето му да биеше учестено и думите бягаха от него. Заслужаваше си да вярва! Отново си спомни най-страшните моменти в живота си - как остави жена си сама с умиращото дете и тръгна към неизвестността. Без да разбира как, повярва на един, за когото всички говореха, че е син на Бога, че изцерява болни, че обича хората.Спомни си мига,когато един от слугите му дойде запъхтян: "Господарю, дъщеря ти умря…'' И как Исус го погледна и каза: "Не се страхувай, само вярвай!". И той повярва. Сега развълнуван притискаше дъщеря си и тихо повтаряше:
- Заслужава си! Заслужава си да Му вярвам!
Очите му, пълни със сълзи, гледаха отдалечаващата се фигура. Тълпите я следваха и скоро той изгуби Исус от поглед. Необясним мир изпълни душата му. Устните му сами отрониха една дума: "Господ!".
……………………………………………………………………………………………………………………………….
С. Йорданова
Няма коментари:
Публикуване на коментар